You are not connected. Please login or register

Алея на славата

Go down  Съобщение [Страница 1 от 1]

1 Алея на славата on Нед Юли 31, 2011 10:23 pm

Тук ще се съхраняват месечните ви постижения от конкурсите.

юли 2011г.

Поет на месеца - Scarlett
Spoiler:


Не ми отнемай лятото, недей -
последната ми глътка свобода.
Че есента, като злодей
ще ме направи пак сама.

Не ми отнемай лятото, недей
не ме оставяй в нищета
Не ми отнемай лятото, недей
недей дори и на шега.

Не ми отнемай слънцето сега,
не ми отнемай морските вълни,
не ми отнемай радостта
и пълните с възторг очи.

Не ми отнемай красотата
на топъл ден и нощ потайна
не ми отнемай топлинката,
дори магията омайна.

Не ми отнемай златните поля,
които приказки разказват,
недей отнема и дъжда,
че тръпки ме полазват.

Обгърната от страх те моля,
запази ми този рай,
че за есен нямам воля,
нямаш я и ти, признай.

Писател на месеца - Александра Даймънт

Spoiler:
Стоях загледана в тишината,в нищото пред мен .Този град ,се превърнал,в точно това едно нищо,а някога тук не бях самотна и дори щастлива.Но това бе много отдавна ,сега той беше като всеки друг град,просто спирка по пътя ми ,нито повече ,нито по-малко.Излязох от прикритието си ,зад едно дърво и се отправих към близката кръчма.Вътре цереше хаос,оглушителна музика ,пиянски викове и подрънкване на наполовина празни чаши.Огледах внимателно всеки един от мъжете ,повечето бяха на средна възраст ,с прошарени коси и следи от венчална халка на пръстите,махната неотдавна.Веднага привлякох вниманието им и днес бях облечена в оскъдна черна рокля от кожа и ботуши ,до коленете на висок ток,много често ме бъркаха с проститутка и това беше добре дошло за мен,не беше нужно кой знае колко да се постарая за да открия това ,което търсех.Ще се запитате ,как не ме е страх да вляза посред нощ в претъпкан бар,облечена по този начин,ще ви отговоря ,само с едно кратко изречение-Аз съм вампир .Но може би трябва да започна от начало ,за да разберете как стигнах до тук ,да примамвам самотни мъже в баровете и да им изпивам кръвта.Името ми е Елисавета Доран ,но на кратно ми викат Елис родена съм през XVIII век. в западна Франция в провинциалното ,но много красиво градче Рулан. в семейството на заможни аристократи.Притежавах всичко ,което пожелаех,но както често се случваше това съвсем ,не ми беше достатъчно .За това си търсех ,все нови и предизвикателни занимания.но все пак ,не стигах до крайности ,бях момиче за пример и въпреки малко нестандартните ми занимания,никога не бях излизала от границите на допустимото и приличното.До момента в ,който дойде да живее при нас ,моята далечна братовчедка Матилда .В началото почти не си говорехме ,тя изглеждаше тиха и срамежлива ,а и през деня вечно спеше или беше неразположена.Но една нощ не можах да заспя ,станах да си налея чаша с вода ,тогава я видях в градината,щях да продължа по пътя си, ,когато я видях да прескача оградата от жив плет,любопитството ме завладя и се втурнах след нея.Следях я от безопасно разстояние,тя тръгна по главната улица,след това сви в ляво,за да не я изгубя забързах крачката и след като се сви зад един ъгъл аз изтичах,за да не я изпусна,едва не се сблъскахме.Тя ме попита какво правя тук и защо я следя,отвърнах и` ,че ми е интересно къде отива посред нощ,предложи ми да отида с нея.Влязохме в хана ,където музиката беше точно като сега ,седнахме при някакви мъже ,които играеха карти,сипаха ми скоч,никога не бях пила подобно нещо но ми хареса,от многото алкохол и забавления тази нощ загубих невинността си,не питайте с кой ,така и не го помнех на сутринта.Така започнахме да излизаме всяка вечер и да купонясваме ,до зори с различни мъже,много алкохол , опиуми и карти за игра.Започнах и аз да играя ,скоро проиграх бижутата си ,подарък от родителите ми,пръснах и спестяванията си..Започнах да ставам щом слънцето залезеше ,вече нищо друго нямаше значение освен нощта и забавлението ,което тя носеше.Веднъж бях без настроение и реших да се прибера по-рано ,напоена докрай се запрепъвах на връщане,когато бях нападната ,от група мъже,които ме бяха забелязали в кръчмата,този път си бях тръгнала сама и бях оставила Матилда ,да лудее до зори. Бях сама ,а те четирима здрави мъже ,блъснаха ме на земята и разкъсаха роклята ми,знаех ,че и да се съпротивлявам,нямаше ,да има никакъв смисъл,така поне след като свършеха с гнусното си деяние ,можеше да ме оставят жива,отпуснах се и зачаках търпеливо,мръсните им ръце да превземат тялото ми.Но това не се случи,те просто стояха и ме гледаха .
- Няма ли да викаш кучко-ми се провикна един от тях.
- Да , да се бориш изкрещя друг.
- Не.-казах тихо.
- Така не е интересно-отговори третия
- Да искам тигрица ,а не послушно котенце- започна четвъртия.
Тогава първия ме зашлеви,ударът беше толкова силен,че очите ми се насълзиха,но не издадох и звук.Последва втори удар,трети,четвърти,след като отново не запротестирах или не направих каквото и да било ,започнаха да ме ритат,изглежда това ново забавление им хареса повече,от колкото просто да ме изнасилят.Накрая толкова се увлякоха ,че съвсем забравиха за предишната си цел,когато се умориха да ме ритат ,блъскат и удрят си тръгнаха.Изгубила съм съзнание,когато се събудих ,лежах на легло но не беше моето ,намирах се на непознато място ,дрехите ми бяха свалени и бях облечена в нощница,раните ми бяха промити и превързани.Опитах се да стана ,но веднага се върнах в леглото,таман щях да пробвам отново ,когато в стаята влезе жена,която ми разказа как нейния господар,ме донесъл, полу-мъртва ,но тя се погрижила за мен,като ми дала лечебни билки и затова сега съм била замаяна ,целия ден не се отдели от мен .Донесе ми храна,помогна ми да се изкъпя и преоблека,Роклята която облякох беше цвят бордо с златни краища каза ми ,че Господарят би искал да остана за вечеря .Исках да се прибера,но след като ме беше спасил,заслужаваше поне това.Малко след като залезе слънцето той се появи беше облечен в червена копринена риза и черен фрак.Гледах го като замаяна определено беше най-красивият мъж,който някога бях виждала ,представи ми се като граф Дейли .вечеряхме почти без да разговаряме,а с всяка изминала минута се чувствах все по-опиянена от присъствието му. В края на вечерята,той пожела да танцуваме . Притисна ме плътно към тялото си и ми спря дъхът. После се запътихме към стаята ми пожела ми лека нощ,целуна ръката ми и понечи да си тръгне ,но аз го дръпнах вътре ,действието ми го изненада ,но това не трая дълго.Никога няма да забравя тази първа целувка,която ме накара да се чувствам все едно летя ,както никакъв алкохол или дрога преди това.Прекарахме нощта заедно и за първи път запомних мъжа ,с който бях преспала.Като се събудих сутринта го нямаше.Къдели не го търсех,но бе напразно.Исках да се прибера у дома,сигурно родителите ми бяха пощурели,като не са ме открили тази сутрин.Но любопитството пък и споменът от нощта ме накара да остана и тази нощ,за да мога да го вида и да му се насладя отново.
Това се повтаряше всеки следващ ден,след като слънцето залезеше,той се появяваше ,покоряваше ме отново и отново ,а на сутринта просто се изпаряваше.Трябваше да знам ,защо е така ,бях се опитала да го открия през деня ,но уви без резултат,притиснах прислужницата му и тя ми каза ,че ако искам да разбера ,защо винаги идва с падането на нощта,трябва по-време на вечерята да се порежа уж случайно,това и сторих.Лицето му се промени ,за миг точно щом една капка кръв се отдели от ръката ми и падна на покривката.Скочи като див звяр и се нахвърли върху мене свали ме на пода и разкъса със зъби вратът ми ,започна жадно да пие сега всичко ми бе ясно ,но вече беше късно .Умирах ,убиваше ме мъжът на който бях подарила сърцето си.Тогава се втурна прислужницата .
- Господарю ,спрете моля ви ,аз съм виновна ,виждах ,че я обичате ,както и тя вас,това беше единственият начин да сте заедно исках да я превърнете ,за да сте щастливи.Сълзите и` се стичаха - простете ми прекалено много ви обичам мислех ,че това ,ще ви направи щастлив,а вместо това вие отнехте живота на жената ,която обичате .
- Да я превърна.- Каза той през сълзи,Но аз Розалия ,никога не съм искал това ,кой ти даде право да решаваш ,за живота и` ,попита ли я ,дали го желае ,да живее ,като чудовище.
- Вече няма значение -каза ,съсипаната прислужница-тя е мъртва.
- Още не,но скоро ще бъде,освен ,ако не я превърна.
- Направете го ,моля ви ,не я оставяйте да умре,никога няма да си го простя,ако тя умре.
- Тя ще умре при всички случаи ,но просто в единият ще е завинаги,а в другия ще се превърне в чудовище,не не мога да и го причиня.Остави я да почива в мир.
- Не ,не можете-крещеше Розалия.
- Напротив мога-каза той
- Но вие я обичате
- Именно защото я обичам ,не бих и` го причинил.Изпрати тялото на близките и` ,дай им поне тази утеха,да погребат детето си.Без да каже и дума повече,той я остави сама с трупа на момичето.Силна бе болката ,че е отнела живота на младата жена и гневът и ` към него ,но най-вече към нея самата.Знаеше ,че може да не успее,но тя трябваше да открие друг вампир,който да я превърне или цял живот щеше да и тежи смъртта и`.Натовари я съвсем самичка в каретата потегли надолу по улицата.Вещерската и ` дарба и помогна да открие това ,което търсеше,беше жена ,но нямаше значение ,каза и какво се е случило и какво иска.Младата вампирка ,не се и поколеба ,но отивайки в каретата.Тя се втрещи,познаваше момичето –Елис –каза тя и нежно погали главата и` след което впи зъбите си в нея изсмука и малко останала и` кръв и даде от своята.
Когато отворих очи,се намирах в нечия карета .Матилда беше над мен и нежно ме галеше.Нареждаше нещо и горчиво плачеше.
- Какво стана- попитах.
- Ти си добре Елис ,толкова много се радвам –тя ме прегърна и целуна челото ми.Разказа ми истината ,защо не е излизала през деня ,че била вампир ,че сега и аз съм такава.Че много съжалявала ,но нямала избор,че съм била ухапана и съм щяла да умра.Тогава си спомних всичко ,гневът ми беше голям, но той в никакъв случай не бе към Матилда.
- Благодаря ти -казах и скочих ,след ,което и я целунах, леко в устата.Тя се стъписа ,не го очакваше .Аз също се почувствах неудобно,опитах се да и се извиня.Но тя спря думите ми,като положи пръст на устните ми.След което се наведе и ме целуна отново,този път ,не беше плахо .
- Не ,извинявай ,аз не исках да си го помислиш ,аз харесвам мъже.
- Спокойно глупаче -усмихна ми се сладко тя-аз също.Помогна ми да стана ,от този ден станахме неразделни ,тя ме научи на всичко,което знаеше.Научи ме как да примамвам мъжете ,за да им пия кръвта.Ще се запитате какво стана с онзи вампир,в който се бях влюбила,който отне човешкия ми живот и не пожела да ми даде другия ,този който ме остави да умра.Така и не го потърсих,борех се с чувството да отида,да го убия или да остана с него завинаги.В край на сметка не можах да реша,кое от двете искам по-силно за това ,не се срещнах с него.Розалия със сигурност му е разказала ,че съм се превърнала,но той не ме потърси.Скоро престанах да мисля ,за него.Прекарах дълги години с Матилда ,но пътищата ни се разделиха и останах сама.
Сега гледах тези мъже,някой от тях ,щеше да ме нахрани тази нощ,а можеше дори да ме позабавлява.Към мен се запътиха двама типа ,бяха повече от отвратителни,не бях изпаднала чак до там,отблъснах ги и продължих своето търсене.Седнах на бара,кръстосах предизвикателно крака ,но цяла вечер нямаше нищо подходящо.Тогава влезе младо момиче в оскъдно облекло,погледът и беше блуждаещ,определено беше друсана.Видях ония двамата как се доближава към нея .Казаха ,че ще и` помогнат и да върви с тях..Тръгнах след тях ,знаех каква ще им бъде помощта .Притиснаха момичето в ъгъла.тя също като мен преди време се беше предала,спомних си ,така и не бях открила и наказала мъжете които ме пребиха като куче и оставиха да умра.Тях не ,но тези щях,връхлетях по бърза от колкото можеха да ме видят,можех да се нахраня ,но не желаех това ,не и от тези гнусни същества с един удар ги размазах и двамата.Момичето,беше прекалено зле за да ме види,вдигнах я ,намерих документите и` ,отнесох я в болница,където щяха да се погрижат за нея. После се върнах в бара,още бях гладна и раздразнена.Нощта се беше преполовила,а още не се виждаше,нещо подходящо за хапване.Тогава влезе той,този който чаках цяла вечер,мъж от който се разтреперих .Млад,красив,със силно телосложение дълга руса коса и зелени очи.Станах,нямах време ,а и нерви за встъпителни слова,приближих го,прошушнах му нещо,на ухото и той тръгна след мен.Изведох го навън,на бързо смъкнах,дрехите му и го поведох към върха.Поиграх си с него,доста време,поне докато жаждата ми не стана непоносима.Беше толкова красив,но отдавна вече това за мен не значеше нищо,всеки ден ,се унищожават красиви неща, светът бе пълен с красиви мъже.Захапах го ,видях страха в очите му,това беше истинското удоволствие.Можех да спра ,преди да го убия,но именно в отнемането на живота му,бе тръпката ,удоволствието,наречете ме извратена,да такава съм ,аз нося смърт и не изпитвам угризения.Скоро,прекалено скоро,в тялото му нямаше нито капка,захвърлих го и отново влязох в бара,щях да пресуша още един ,двама преди да е свършила нощта.
Вече бях доволна,напълно сита и приятно се отпуснах до поредния труп.Тогава чух шум , скочих на крака ,да нямаше съмнение беше друг вампир,усещах го с всяка клетка.Никога досега ,не съм била толкова близо до друг,освен Матилда ,след като се превърнах.Друг никога не се доближаваше,това беше равносилно на война.Всеки от нас пазеше ревностно територията си.Ние бяхме единаци или най-много по двойки,затова мразехме натрапниците.Щях да му покажа,че не е желан,една битка,след хапването ,щеше да ми се отрази добре.Тръгнах по посока ,миризмата и когато го видях ,се заковах на място ,не нямаше съмнение,дори след толкова години ,беше той онзи вампир,който някога обичах и който просто ме остави да умра.Гневът ме завладя вече знаех ,какво желая исках да го боли ,хвърлих се върху него и без жал забих зъбите си в него.Той се стъписа ,не го очакваше,не му отне много усилие да ме спре.
- Елис,спри,знам,че го заслужавам,но първо ме изслушай ,а после,ако още желаеш да ме убиеш,няма да те спра.
- И защо изобщо трябва да те слушам,кажи ми една причина,да не приключа с теб,още сега.
- Защото някога ме обичаше.
- Сам го каза някога,минало време.
- Не, ти още ме обичаш ,както и аз тебе.
- Не е вярно,не те обичам,намразихте в мига в ,който разбрах,че си ме оставил да умра,макар,че си можел да ме спасиш.Това ли наричаш любов.
- Елис,исках да те предпазя,от този живот,виж в какво се превърна.
- Ти ли ще ме съдиш,за кой се мислиш по дяволите.Вдигнах ръката си и с цялата си сила я стоварих върху лицето му.Той се натъжи,но дори не докосна бузата си само каза :
- Заслужавам го
- Да -отговорих му и продължих- Ти който,въпреки обичта в която ми се кълнеше,ме нападна като диво ,животно разкъса ми врата ,утоли жаждата си и ме остави просто така да ми изтече кръвта.Сега ме съдиш,че правя същото,но аз поне не обичам тези мъже,а ти твърдиш,че все още ме обичаш ,не го проумявам,хайде говори.
- Аз ,сгреших,тогава мислех,че постъпвам правилно,болеше ме и не е спряло от тогава,знам,трябваше да те потърся,но знаех ,че нямаше да ме приемеш,знаех ,че може да ме отблъснеш,а това щеше да ме убие.Обичам те Елис,никога преди теб и след това не обикнах друга,оттогава ,бродя ,сам по земята и не съм спрял да те търся.За да ти покажа ,че никой друг не би могъл да те обича така.Слушах го,вече бях съвсем объркана,точно тогава той се приближи към мен и ме целуна,беше нежна и страстна целувка,усетих сълзите му,да мокрят лицето ми.Отвърнах му,предадох се,истината бе ,че изобщо не го мразех и още го обичах.
- Просто ми –каза.Не разбирах какво искаше,вече му бях простила в момента ,който го целунах.
Тогава той изведнъж се отдръпна от мен и силно и много точно ме прободе,свих се на кълбо.Паднах на земята и изплюх кръв.
- Какво по дяволите правиш.-Казах почти без глас.Той се усмихна ,но в тази усмивка ,нямаше радост.
- Това ,което трябваше да направя още тогава,да не ти позволя ,да се превърнеш в чудовище.
- Но защо ? –Вече плачех и аз
- Защото ,така трябва да бъде,любима,ние не би трябвало да съществуваме.След ,което извади още един кол и прободе и собственото си сърце.Падна на земята,долази до мен и ме гушна.-Попита ме защо, защото те обичам .Целуна ме отново ,исках да го отблъсна,но нямах сили,усещах как слънцето скоро ,ще изгрее и тогава всичко ще свърши.Бяхме неспособни да си тръгнем,стояхме прегърнати,с прободени сърца,макар и не докрай.Скоро всичко щеше да свърши,слънцето щеше да излекува всяка рана.В този миг не го мразех,да той ми отнемаше ,за втори път животът,но в замяна бях до него,обичах го и щях да го галя и целувам,докато настъпи краят.Той също отвръщаше на ласките ми,сълзите и на двамата ,се стичаха .
- Можехме да сме щастливи –казах вече съвсем ,прегракнало.
- Но ние ,пак,ще сме щастливи,усмихна се той,там където отиваме ,ще сме заедно,обещавам ти ,че ще те намеря ,дори цяла вечност да те търся.Слънцето изгряваше вече нямаше време за нищо,съжалявах ли ,вече не ,мислех ,че ще боли ,но стана прекалено бързо ,превърнахме се в пепел…
Мислех,че това е краят… но не беше.Ярка светлина ме озари ,но от нея не болеше ,тогава го видях знакът на вратата ,светеше и гореше .Знаех,че трябва,точно от тук,да премина.Но се страхувах,не знаех,какво ме очаква.Тогава се появи той и хвана ръката ми.
- Нали ти обещах,това да не е краят,а само началото-нищо не казах само кимнах и хванах ръката му ,тръгнахме напред и се изгубихме във светлината…



Последната промяна е направена от The Director на Сря Авг 31, 2011 8:43 pm; мнението е било променяно общо 1 път


_________________



When people ask me if I went to film school I tell them, 'no, I went to films.'
Вижте профила на потребителя

2 Re: Алея на славата on Сря Авг 31, 2011 8:42 pm

август 2011г.


Потребител на месеца - Scarlett

Подпис на месеца - Лилия Ууп

Поет на месеца - 1.Scarlett
Spoiler:
И целият път е осеян със смърт.
Оцелели са един или двама.
И целият път е осеян със смърт,
безопасен завой тука няма.

И целият път червен е от кръв.
Съдбата на себе си не е в измяна.
Погубен е даже смелият лъв.,
до дървото Смъртта е. Тъй замечтана !

И по целият път - капчици кръв.
По цветята белег остана.
И целият път е някак такъв -
за живота не прави размяна.

И целият път е някаква връв -
дъхът ти прекъсва, щом пожелае.
Сред губещи защо да си пръв ?
За тебе някой дали ще узнае ?

2.Виери Айрис
Spoiler:
вдовицата нехае, че леглото не е празно.
любовникът й плахо открадва топлина.
съпругът от стената
му се хили мазно,
оставен воайор от отвъдната страна.

докосването с нея - черна дупка -
ръката се страхува да усети.
духът й - чужд,
а тялото - черупка,
сетивността си обградила с парапети.

пределът на чувствата й е преминат.
отвъд сърцето й - една стена.
отронена мазилка.
зидарите пристигат.
но сякаш закъснели - презря се вече тя.

3.Александра Даймънт
Spoiler:
За мъничка част,дори...

За една негова усмивка
половината си живот би дала
За една негова целувка,
светът до край,би извървяла.

За прегръдките негови, нежни
където заспива ,като дете
Би минала,морета безбрежни
само в тях ,отново ,да се озове.

Само,за част ,от него дори
Тя,би си дала душата
докоснала би,висини
с тази любов,до днес ,непозната.

Защото само той,може
Да я стопли,така
Че никога повече
да не почувства студа.

За един негов поглед
,изпълнен с топлина
Тя би дала ,всичко свое
,без да поиска в замяна ,това.

Отдала се би безрезервно
напълно и без остатък
Щастието с него е безмерно
дори ,за мъничка част от миг кратък.

Писател на месеца - Виери Айрис

Spoiler:
Помислих "Щастието е близо..."

Сириус остана загледан в гърба на София, докато тя пресичаше улицата и напускаше живота му завинаги. Чувството за нещо загубено се загнезди дълбоко в душата му, но той нямаше да позволи това да му попречи. Имаше толкова по-важни неща, защо отказваше да разбере? Защо се държеше толкова егоистично и поне за миг не се замисли за това, което той бе принуден да понесе? Сириус изпита внезапен гняв към момичето, към жената, която до скоро бе обичал. Това беше неговият начин да се справи с раздялата. В ума му преминаха всички онези неща, които си бяха казали преди малко и които сякаш бяха увредили слуха му.
(егоистка, такава си егоистка, София)
(глупав лицемер, веднага си готов да хвърлиш вината върху мен)

Тя не се обърна; просто го напусна. Всичко беше свършило толкова отдавна, а ето, че окончателният край му се стори неочакван. Сириус смачка фаса си ядно и повика с поглед София, но нея вече я нямаше. Той бръкна в джобовете си и се обърна.
Повече нямаше да погледне назад.

София освободи сълзите си, една когато измина близо километър пеша. Последните няколко часа я връхлетяха отново и краката й се разтрепериха от болката.
Само ако знаеше какво се случва с нея, само ако имаше дори мъничка представа. О, тя така съжаляваше, че няма до кого да се допита за съвет. Може би... може би Лили... Но не, нали именно семейство Потър бяха причината за тяхните разправии, София никога нямаше да отиде при тях доброволно.
Защото, Сириус, ти винаги ще обичаш тях повече от мен, винаги ще гледаш на тях като на свое семейство, а аз ще съм външната, чуждата. Защото никога няма да те разбера така, както Джеймс, никога няма да бъде толкова добра, колкото Лили... По дяволите, мразя ги, толкова ги мразя, че ми иде да ги убия, а ти така се стараеш да ги предпазиш, че рискуваш себе си за семейството им. Нямаш ли право и ти на семейство, Сириус? До кога ще чакаш? Скоро ще е твърде късно, о, толкова късно, защото ще се погубиш. Толкова си сляп, толкова наивен... В този свят... в този свят, Сириус, не можеш да опазиш никого. Не виждаш ли, че всичко се разпада? Не виждаш ли, че думата "благодарност" вече не значи нищо? Въобразяваш си, че ще сте заедно вечно, но какво ще стане, когато синът им се роди? Какво ще стане, когато вече си твърде недорасъл за тяхната компания?
Глупако, няма ли да осъзнаеш, че вече не си им нужен? Отстъпи, отстъпи, преди да останеш наранен. Не разрушавай това, което имате, като се вкопчиш в тяхното семейство, понеже те е страх да създадеш свое.

Но думите й бяха свършили в решителния момент. И имаше ли смисъл от тях? Той никога нямаше да се откаже да се бори, никога нямаше да се предаде; виждаше решимостта в очите му, виждаше вярата му, а това беше така страшно. Сириус въобще не разбираше, че вече не са в училище, скоро истинският живот щеше да ги погълне и кой щеше да остане самотен накрая?
Оставяше дълбоки следи в снега, сякаш самата Природа се надяваше Сириус да я последва и му помагаше да я намери. Но нима и двамата не знаеха, че всичко е приключило?
Когато тяхното "обичам те" вече не се различаваше от "мразя те"; когато дъхът на другия се сливаше с останалия свят, без да предизвика трептене; когато го погледна една сутрин и си каза "Уморих се".
София вървеше, а сълзите замръзваха по бузите й. Ръката й се бе притиснала към корема, който вече бе започнал да расте. Беше едва различимо, но тя го усещаше. Бебето, животът в нея, набираше сили.
Помислих: Щастието е близо. А то се оказа така далеч. И, о, Боже, може би никога не го е имало...


_________________



When people ask me if I went to film school I tell them, 'no, I went to films.'
Вижте профила на потребителя

Върнете се в началото  Съобщение [Страница 1 от 1]

Permissions in this forum:
Не Можете да отговаряте на темите