You are not connected. Please login or register

Репетиция #1

Предишната тема Следващата тема Go down  Съобщение [Страница 1 от 1]

1 Репетиция #1 on Пон Юли 25, 2011 5:31 am

[You must be registered and logged in to see this image.]


_________________



When people ask me if I went to film school I tell them, 'no, I went to films.'
Вижте профила на потребителя

2 Re: Репетиция #1 on Пон Авг 22, 2011 2:35 pm

Есента настъпваше с пълна сила,отблъсквайки силно и последните топли дни на изчезващото лято.Дърветата бяха сменили премяната си, украсявайки се в жълтите и оранжевите тонове и приличаха на извадени от картина;поклащаха непрестанно клоните си и се огъваха под силните струи на вятъра,който връхлиташе.Небето,макар и все още нежно и синьо,често се смрачаваше и от тъжните сиви облаци се изсипваха поройни дъждове.
Малкото градче Бодлър,в сърцето на щата Айова,не понасяваше добре преждевременното идване на есента.Жителите му ставаха все по-унили и предпочитаха да се крият по домовете си,и тъй като и без това не бяха много,често то изглеждаше безлюдно.Бодлър се намираше в равнина и беше толкова умален,че случайните минувачи го мислеха за някакво изоставено село.Улиците бяха тесни и прави,къщите- еднакви до последната и имаше толкова малко забавления,че често самите жители се отегчаваха от мястото.Въпреки това населението му някакси намираше какво да прави-работеха неуморно,а вечер си организираха вечеринки,на които обменяха всичките клюки;жените бяха толкова вещи в това изкуство,че самите им вратове се бяха удължили от усилие да наблюдават.На повечето от тези местни тържества,основната тема беше възрастната госпожа Симка,която живееше в самият край на града.На външен вид къщата й с нищо не се различаваше от останалите,но вечно дръпнатите завеси и фактът,че жената се показваше ужасно рядко на вън,караше всички да мълвят по нейн адрес и да си съчиняват всякакви чудати истории.Много от тях твърдяха,че е вещица,други-че е била предала Полша на нацистите /жената беше от полски произход/,а трети пък се кълняха,че тя извършвала жертвоприношения в мазето си.Жителите на Бодлър знаеха,че нито едно от тези неща не е вярно,но въпреки това се забавляваха да си измислят нови и нови клюки и слухове за госпожа Симка.
С идването на октомври,настроението на всички спадна с няколко пункта.Дори най-оживеното място в града-пицарията „Кръчмата на Бийти”-беше отчайващо тихо в делничните вечери.
В една такава вторник вечер,малко след като се беше мръкнало и тежка мъгла се бе спуснала над Бодлър,тъмно червен Форд Англия паркира пред помръкналата къща на госпожа Симка.Възрастната дама се беше споминала само преди две седмици и вече никой не доближаваше дома й,макар че мнозина се питаха какво ще стане с него.Никой не се беше появил до сега,за да се погрижи за погребението,никой не се беше отзовал на обажданията на полицията,които бяха изнесли тялото й още на същия ден след като един от съседите й я бе открил паднала в градината.Въпреки това сега пред къщата имаше раздвижване и светлини,твърде необичайно за мястото,а и за времето.Някои от по-любопитните съседки проточиха врат през прозореца,но гъстата мъгла им пречеше да виждат ясно.Макар и с нестихващо желание да разкрият последните клюки,нито една не посмя да излезе навън,да не би да я забележат и обявят публично за „клюкарка”.Фордът се закова на пътя,точно пред алеята, водеща към вратата.От него излезе млада жена,на не повече от 25,с дълга черна коса,разпръсната свободно по гърба й раменете й.Въпреки лудия есенен вятър,който вилнееше наоколо,роклята й беше тънка и феерична,дълга до глезените.По нея имаше всякакви цветове-от морско синьо до наситено розово,а ръцете й бяха обсипани с различни гривни.Носеше прости сандали,но когато завървя по пътя към входната врата,изглеждаше сякаш се носи върху облаците.Изглежда по никакъв начин не беше засегната от ужасното време.За няколко минути се скри в къщата,а после излезе навън с още по-щастлива усмивка.Шоколадовата й кожа беше нежна и някак лъщяща,а големите й черни очи гледаха изпитателно всичко наоколо.Спираше се на няколко крачки,докосвайки я някое цвете,я земята,после кимаше разбиращо и пак тръгваше към колата си.Свали няколко платнени чанти от нея и се прибра обратно в запустялата къща.
Съседите,които бяха толкова въодушевени от този факт,веднага побързаха да телефонират на приятелите си и мълвата се разпространи из града като мълния.След няма и половин час всички бяха научили-в къщата на починалата госпожа Симка се беше появила млада жена,вероятно дъщерята,за която никой не беше чувал.

Следващите няколко дни бяха истиснко мъчение за жителите на Бодлър.Винаги имаше някой,който да се навърта около Къщата,но от нея не се показваше никой.Вътре изглежда палеха осветление и завесите често бяха отворени,но ничий силует не се виждаше.Това беше умопомрачение за възрастните дами,които живееха с надеждата всеки ден да получават новини за младата девойка,отегчи до смърт младите,а мъжете просто изкара извън нерви,защото бяха принудени всеки ден да слушат глупостите на приятелките и роднините си.
Жената,както я наричаха всички, прекара своите първи дни в Бодлър уединена,в собствения си свят.Пожела си първо да пренареди мебелите,след това да ги декорира по свой собствен начин,а накрая и отделяше по няколко часа дневно да рисува по стените в стаите и хола.Виждаше как жителите на града умираха да се запознаят с нея и умишлено ги избягваше,тъй като мразеше тълпите и любопитните лица.
Когато най-сетне реши,че къщата вече е годна за обитаване,започна да се занимава и с по-неотложни въпроси като погребението на госпожа Симка и нейното завещание.Но първо предцени,че трябва да разсее притесненията на съгражданите си и откривайки една избеляла визитка на масичката в кухнята,тя бързо позвъня на изписания номер.
Посрещна я нечий мек и благ глас :
-Добър вечер и добре дошли в „Кръчмата на Бийти”.Какво ще желаете?
-Пица с четири вида сирена,моля-гласът й беше нежен и лек-Донесете поръчката в къщата на починалата госпожа Симка.И търсете Йоланта.
Затвори телефона,уверена,че току що е извършила най-безсмисленото нещо на света.

Вижте профила на потребителя

3 Re: Репетиция #1 on Вто Авг 23, 2011 10:24 am

Бодлър все пак си оставаше най-забравеният от света град, колкото и съседите ти да разправяха, че снощи са чули словото божие. Тук никога не ставаше нищо, а какво ли остава да говорим в частност за нещо инетресно. Всеки ден сякаш просто се повтаряше, вземайки със себе си по-голямата част от вчерашния и затова, на това място дори се виждаше ясната липса на каквото и да е развитие на сюжет или поне някакви проблясъци на разонобразие. Светът наистина можеше да се окаже едно ужасно място…Днес си тук, а утре отново си тук, при това сякаш на същото място, като вчера. Минавайки по почти опустелите улички на малкото градче обаче, все още с голямо учудване щеше да съзреш някой, събиращ опадалите листа по алеите, което сякаш бе просто един рутинен начин да се докаже, че Бодлър все още съществува, както в сърцата на совите жители, така и на картата на света, макар и да бе невъзможно някой случаен турист да го види там. А и тук реално не идваха нови жители. Никога. Което си беше ужасна скръб за старите такива, известни като пълни заместители на градския вестник на града, отдавна спрян за печатане. Децата също бяха изключително малко, тъй като вече едва се намираха достатъчно млади съграждани, които да създават нови потомства, което де факто отвеждаше към умопомрачителните и тъжни схеми за тепма на прираста на населението. А още по-ужасно бе за всички, когато залязващото градче се разделяше с някой местен. И тук ставаше въпрос за наскоро починалата госпожа Симка, която макар да не бе поредната общителна дама в Бодлър, все пак бе неизменна част от жителите му. Старицата се бе споминала неотдавна и макар смъртта й да бе чисто натурална – сърдечен удар, из улиците на града не спираха да се носят какви не мълви, че горката женица е била обладана от демон и сама е решила да сложи край на живота си..и какви ли още не измислици на болни или умиращи от скука мозъци. На никой така и не му стана ясно какво толкова бе извършила госпожа Симка, че дори в смъртта си да не може да почива в мир. Вярно, че повечето я намираха за странна, плашеща и мрачна особа, която сякаш не е на мястото си тук и проваля цялостното равновесие на почти забравеното място, само че реално тя бе просто случаен обект на интерес у останалите, което им вървеше чудна работа за преодоляването на глобалната скука, засегнала всички части на Бодлър. Но сега е ред да се пренесем не къде да е, а в едно от малкото оживени места наоколо, което бе и един от основните източници и разпространители на клюки. Това място се наричаше „Кръчмата на Бийти” и представляваше точно пицария, въпреки заблудилата много мъже, думата „кръчма” в името си.
Въпреки по принцип оживената си атмосфера, изпълнена с носещи се гласове, чийто приказки рядко съдържаха някаква дори бегла истина, точно в този ден от текущата година, сякаш всичко бе наистина разочароващо помръкнало. На едно от дългите приспособления, пригодени за сядане, намиращо се до масата срещу големия бял прозорец, седеше едно момче. Момче беше меко казано,з„ за някой надминал двадесет и три, но това нямаше особено значение. Младият мъж с отличителни черти – пепеляво руса коса и небесно сини очи, съзерцаваше в безмълвен вид сгъстилите се облаци, ясно виждащи се пред отсрещното стъкло. Важно е да споменем, че се казваше Филипе и бе разносвач на пици в същата тази пицария, мака ри всъщност в момента да не изглеждаше точно така.
- Сякаш всеки миг ще завали… - изрече младежът с тежка въздишка и леко обърна гръб на депресираните облаци и изобщо времето, тъй като с право не следеше прогнозата. В момента самият той се чувстваше някак подтиснат, въпреки уж радостната новина, че в момента стоеше на любимата си маса, която в повечето случаи бе винаги заета през цялото работно време на пицарията. Филипе реално недоумяваше какво може да е станало, че да държи далеч редовните им клиенти, затова в момента не му оставаше друго, освен да потърси отговора в очите на своя единствен приятел – Коули.

Вижте профила на потребителя

4 Re: Репетиция #1 on Вто Авг 23, 2011 7:24 pm

Marcel

avatar
guilty conscience
Коули чертаеше мистични фигури по повърхността на масата. Погледът му беше малко отнесен, беше трудно да се отгатне за какво мисли в момента. Наложи се Филипе да привлече вниманието му, като го повика няколко пъти и Коули спря погледа си върху приятеля си.
Усмихна се и очите му се проясниха.
- Дъщерята на госпожа Симка е тук - каза той. Разбира се, той не знаеше коя е тя и защо предизвиква такова оживление сред масата, но Филипе сигурно можеше да му каже. Предполагаше обаче, че не е много чудно, че е такава сензация, след като знаеше каква е славата на майката. Вероятно сега я смятаха за нейна заместничка и скоро машината за слухове щеше да бъде пусната с пълна сила.
Тъкмо отвори уста, за да разпита приятеля си за повече информация, когато рязък глас прекъсна намерението му:
- Уайлд!
Коули завъртя очи и Филипе се ухили. Такъв е живота с шефове.
Друг бе въпросът какво е отношението към работниците. Коули послушно се промъкна към посоката на вика и в ръцете му бяха тикнати кутия с топла пица и лист, на който бе написан адреса. Той го прочете два пъти и се смръщи.
- Да, това е адреса. Не прави физиономии, ами си върши работата - нареди му шефа с дрезгав глас.
Другият мъж послушно при наставленията, макар и да почувства леко объркване. Мина покрай Филипе и му каза:
- После трябва да ми разкажеш, каквото знаеш по случая.
Приятелят му отвърна с вдигане на палец. Коули бутна вратата с гръб и излезе, но преди да пристъпи навън, го догони вика на шефа:
- Казва се Йоланта.

Спря колата пред къщата, която бе обгърната от неестествено спокойствие и тишина. Не, само си внушаваше това, защото госпожа Симка беше мъртва, та тук винаги е било тихо, като че времето е спряло. Не си направи труда да заключи автомобила. В малкото градче никой нямаше да посмее да посегне на чужда вещ, посред бял ден, дори на място като това, освен ако не искаше веднага да бъде хванат.
Палецът му се отпусна на звънеца и той зачака. Кутията пареше пръстите му, но той вече беше свикнал и не му направи кой знае какво впечатление. Чувстваше се странно напрегнат.
Нормално, стоиш пред вратата на покойник.
Но там беше работата, нали? Госпожа Симка беше починала, но тази странница, дъщеря й, беше дошла и в цялата работа имаше нещо толкова смахнато и... и нередно. Коули не можеше да си представи някой да бъде толкова зает, че да дойде с такова закъснение да почете паметта на майка си. Той самият, макар че се намираше толкова далеч от Ню Йорк, щеше на часа да напусне Бодлър, ако нещо се случеше в семейството му. Но предположи, че не всички хора са устроени така.
Не чу стъпки, но изпита някакво предчувствие малко преди вратата да се отвори. Очакваше да има зловещо скърцане и двойничка на Мортиша Адамс. След това в представите му се мерна стройна, пищна блондинка, която предимно на очакванията е адвокат или хирург. Двете представи се появиха и сблъскаха за части от секундата, а реалността далеч не бе каквато си я представи.
Пред него стоеше красива жена, но далеч не от тези, които карат кожата ти да настръхне или изпращат топлинни вълни в слабините ти. Не. Тя беше привлекателна по някакъв свой, интересен начин, почти недоловим. Сякаш те подканваше да първо да я опознаеш. Коули усети, че се заглежда, затова се покашля и заговори:
- Добър ден, госпожице... Йоланта. Имате поръчка?
Каза го като въпрос. Струваше му се твърде невероятно първото нещо, което направиш, когато се върнеш в родния си дом и то на наскоро починалата ти майка, е да поръчаш пица. Може би беше станала грешка или беше някаква шега. Сигурно това беше странната представа за "добре дошъл" на някой от жителите на Бодлър. Той вече беше готов да се извини за ситуацията и безпокойството, когато най-неочаквано тя протегна ръце и взе внимателно кутията от ръцете му. На устните й играеше тънка усмивка, която създаваше впечатлението на нещо многозначително и Коули се запита какво ли се крие зад нея.

Вижте профила на потребителя

5 Re: Репетиция #1 on Сря Авг 24, 2011 1:30 pm

Пое кутията от ръцете му,без обаче да откъсва поглед от него.Струваше й смътно познат,сякаш беше сянка от миналото,която не беше успяла да запомни.Погледът му,макар и пълен със смущение,беше някак прекалено жив и емоционален за сивотата на града.Беше млад,някъде на нейната възраст и Йоланта заключи,че трябва да се е преместил в Бодлър наскоро,защото не помнеше да е присъствал в детството й.Продължи да му се усмихва леко,но не можеше да отмести очи от него.Наблюдаваше го как се почесва по врата притеснено,как пристъпва от крак на крак в опит да не изглежда скован.Прииска й се да се засмее,но не го направи.
-Не си тукашен,нали?-попита го рязко,без изобщо да си прави труда да вади пари,за да му плати.
-Аз...ъ...не.-опита се да се окопити,но му беше трудно,защото колкото и да не искаше да задържа погледа си върху нея,нямаше как да го избегне.
-Така си и помислих-Йоланта звучеше колкото замислена,толкова и развеселена.-Познаваше ли майка ми?
Момчето поклати глава.
-Моите съболезнования-каза той тихо-Но нямах честта да я познавам.
Йоланта се засмя тихо,а белите й зъби пробляснаха на мъждивата светлина.Отметна черната коса от лицето си съвсем нежно,оставяйки я да се разпилее по гърба й.
-Не съжалявай-увери го-Нищо не си изгубил.
Мъжът си помисли,че това беше странен начин някой да изрази скръбта си.Йоланта го гледаше изпитателно,устните й се бяха свили,но усещаше дишането си някак учестено.Очевидно разносвачът на пции се чувстваше крайно неудобно в нейната компания,но нещо отвътре я караше да го задържа по-дълго време.
-Как ти е името?
Той се смути от рязката смяна на темата,но се постара да се усмихне леко.Йоланта не му върна жеста,само присви очи насреща му.
-Коули.Коули Уайлд.-каза й-А вие сте Йоланта.
Тя кимна.Нямаше нужда да му отговаря,защото той със сигурност вече отдавна знаеше коя е,кога е пристигнала и какво е правила оттогава.Тя познаваше Бодлър и беше съвсем нясно как действат жителите му-за тях нечие пристигане или завръщане,в случая,беше истинска сензация и новината гръмваше из целия град.
-Коули-когато тя го каза,името му звучеше някак по-меко,по-мистично-Ще го запомня.
Коули не знаеше как се отвръща на това.Можеше да й каже,че той е запомнил нейното,но нямаше смисъл-тя изглежда бееш съвсем наясно с този факт.Въпреки това някъде дълбоко в себе си,той усети,че е поласкан от вниманието й.Знаеше,че не е говорила с никой от пристигането си.
Тя му подаде няколко банкноти и когато докосна ръката му,той усети меката й кожа по пръстите й и рязко се дръпна.
-Довиждане,Коули.-затвори вратата,още преди той да е отговорил нещо.

Йоланта се върна в хола си,осеян със свещи,и се настани на пода.Пицата остави на една страна,не беше гладна.Запали няколко от свещите и сключи ръце пред гърдите си.Чуваше в главата си изключителна мелодия.Коули.Кой беше той и защо беше дошъл в Бодлър?Коули.Може би го беше виждала някъде?Толкова близък го беше усетила изведнъж.Коули.Коули.Не,името не й говореше нищо.Но очите му,пламъкът в тях,животът-нещо беше толкова странно.Докосна с пръсти пламъкът,който леко я опари,но тя не се дръпна,просто въздъхна тежко.Коули Уайлд.
Остана още дълги часове,играейки си с пламъците,но не намираше никакво прозрение.Портретът на майка й,госпожа Симка,я гледаше от стената с полу-усмивка,сякаш се опитваше да й подскаже нещо,но Йоланта избягваше да я поглежда.Нямаше желание да общува с майка си,жива или мъртва.Тя отдавна беше забравила за нея,дори не беше искала да се връща,но кръвта беше по-силна от всяка друга връзка.Бодлър беше същия,какъвто го помнеше-порутен,мръсен и отегчителен.В него нямаше нищо екзотично или красиво,само сивота.Въпреки това Йоланта пазеше спомени,в които Бодлър й се беше струвал най-прекрасното място на земята.Тогава имаше родителите,още говореше с майка си и живееше в детските си мечти.Сега обаче беше пораснала,нямаше време да бъде малко страхливо момиченце,което крие из храстите.
Не беше сигурна дали майка й й липсваше.От много отдавна я бе загърбила и сега не чувстваше разлика с предишното положение.Но докато живееше в дома й,намираше нейните вежди и декорираше стаите й,нещо я притискаше отвътре.Не плачеше,не можеше;не скърбеше,не знаеше как.Въпреки това не беше същата,каквато се чувстваше,когато пристигна в Бодлър,само преди няколко дни.

Вижте профила на потребителя

6 Re: Репетиция #1 on Чет Авг 25, 2011 11:52 am

Marcel

avatar
guilty conscience
Колко странно бе протекло всичко. Коули пъхна банкнотите в джоба си, без дори да преброи парите и поседя още малко на прага на къщата. Но се опасяваше, че тя ще погледне през прозореца и ще си извади погрешно заключение за него, затова се върна при служебната кола и се качи вътре. Не можа да потегли, не веднага. Вместо това продължи да се взира в къщата, сякаш очакваше Йоланта внезапно да излезе и да го повика вътре.
И това ще стане, помисли си той. Само че с полиция, ако продължаваш да висиш тук.
Завъртя ключа и двигателят издаде обичайният давещ се звук. Понякога се чудеше кога автомобилът ще се разпадне някъде по пътя. Вече и да бъдеш разносвач на пица не беше толкова опасно. Погледна телефона си, за да види колко е часа, но друго привлече вниманието му - Силвия го беше търсила. Коули се подвоуми дали да й звънне, но после реши, че моментът не е подходящ. Ще й се обадя след като поговоря с Фил, каза си и се опита да го запомни. Всъщност не се бяха чували от вчера сутринта и Коули се чувстваше малко виновен, че така я пренебрегва.
Довечера ще се реванширам. С вечеря.
Докато шофираше не спираше да си мисли за Йоланта. Държеше се така сякаш й бяха известни някакви тайни и мистични знания, но й бе отредено да не ги споделя с никого. И начинът, по който говореше за майка си... Определено имаше нещо странно у тези хора. И нещо тъмно; назад в историята им. Коули замислено завъртя волана и наби спирачки, когато някаква се удари в предното стъкло. Огледа се, но не видя никого. Знаеше, че децата са се изпокрили, за да не отнесат шамарите, но за една много кратка секунда той си помисли, че ей-сега някое ще се завтече след топката и ще е твърде късно, дори да скочи с цялата си тежест върху спирачките...
Тръсна глава, за да прогони тези мисли. Що за глупости? Потегли внимателно, като хвърли поглед в огледалото за обратно виждане. Вече се бяха появили не една и две любопитни главички, които чакаха да се скрие от погледа им, за да приберат средството си за игра. Мъжът си каза, че трябва да се стегне и да не мисли повече за странницата, ако не иска на съвестта му да лежи нечие убийство. Или самият той да се осакати.
Спря пред пицарията. Бодлър беше достатъчно малък, че да измине разстоянието от къщата на госпожа Симка до работата си за около двадесет минути, сега, когато караше бавно и спокойно. Нямаше да му е проблем да носи поръчките и пеша, но нали трябваше да пристигнат топли, затова се възползваха от предимството на автомобилите дори за по-кратките разстояния. Когато влезе, звънчето на вратата оповести присъствието му и Лора, една от сервитьорките, вдигна уморено поглед. Разочарова се, когато го позна - те страдаха най-много от липсата на клиентела.
- Здравей, Лора.
- Здрасти - отвърна тя безрадостно.
- Тук ли е Филипе?
- В кухнята - каза тя и кимна по посока на помещението.
Коули влезе в запареното помещение. Двама от главните готвачи, Скот и Мики, разточваха тестото за пиците. Скот започна да подхвърля своето виртуозно и го улавяше преди да падне. Филипе беше седнал на единия чист плот и дъвчеше нещо. Вероятно пица - какво друго?
- Здравейте, момчета - рече Коули. По принцип не би трябвало да ги допускат до кухнята, но готвачите също се отегчаваха и ги викаха да си разменят информация, както го наричаха.
- Здрасти, Коу - отвърна Скот. - Чух, че си ходил при щерката на вещицата. Как беше?
Коули се смръщи на определението, но не каза нищо. Подобно на Филипе, Скот и Мики също бяха родом от Бодлър и Уайлд не искаше да оспорва мнението, което имаха за жителите му, колкото и да не беше съгласен с тях.
Той сви рамене.
- Видя ми се нормална. Нямаше две глави или нещо такова.
Готвачите се засмяха. Коули направи знак с глава на Филипе и приятелят му скочи от плота, като благодари за обяда на момчетата.
Когато излязоха извън затоплената кухня и двамата изпитаха облекчение, макар че вътре температурата не им бе направила толкова голямо впечатление, особено на Филипе, който беше там от доста време. Коули снижи глас, защото не искаше някой да чуе какво казва и да стане причина за нови слухове в града.
- Много е странна. И май изобщо не съжалява за смъртта на майка си - сподели с приятеля си, но премълча по-голямата част от нещата, които беше изпитал по време и след срещата си с нея.

Вижте профила на потребителя

7 Re: Репетиция #1 on Чет Авг 25, 2011 4:27 pm

„Страхотно, сега ще мога да поспя…“ – изречението се появи в главата на Филипе, с крайна доза сарказъм и припокриваща я ирония, тъй като реално изобщо не му се спеше. А и имаше ли причина за това? Цял ден не бе свършил нищо. Не бе доставил и една пица. И вече чувстваше как похабява цялата си енергия с безцелно стоеше на проклетата дървена маса. Вероятно вече бе получил синини? Не, дано да не бе така. Едно на ум си беше асоциацията с приятното си миналото, която даваше думата „синина“. При това не единствено с неговото минало.
- Фил! Хей, Фил. – някой го викаше. Младежът примигна няколко пъти и извърна глава към източникът на гласовете. Да, бяха Скот и Мики.
Без да каже нищо, Филипе им кимна и застави мускулите си да се раздвижат, за да може да се изправи от мястото, на което стоеше повече от два часа и вероятно бе затоплил до неузнаваемост.
- Ела насам. Гладен ли си? – попитаха го най-любезно, а Филипе съвсем автоматично се съгласи на поканата при това не, защото бе гладен, а защото така или иначе, не му се мяркаше друга работа насреща. Момчето се придвижи до подаващите се главици и се ухили някак вяло, след което Скот го дръпна да ръката, сякаш това бе наложително и плавилата не позволяваха на Филипе, сам да влезе в кухнята. По принцип уж се предполагаше, че трябва да е забранено, но това парваше голямо изключение за следобеди, като тези в което нямаше клиентела, нито поръчки.
- Хей, Скот, как е майка ти? – попита Фил с непринудена нотка на загриженост за старата дама, а от друга страна просто завързваше обичайния разговор с обмен на обща информация за живота. И макар да знаеше, че семейството в повечето случаи не бе приятна за обсъждане тема, понякога се случваше да има и добри новини, тъй като не всички жители на Бодлър бяха расли в подобие на жалка семейна среда с много черни дупки.
- Вече не е шивачка в ателието..Налегна я безработицата. – отговора, който получи накара Фил да прехапе леко долната си устна в знак че от части съжалява за въпроса си.
- Ами ти..Виждал ли си сестрите си скоро? – очакваше се да последва и въпрос от такова естество спрямо него, вероятно му го връщаха чистосърдечно.
- Не. – отвърна възможно най-кратко и опита да се възпротиви на горчивата полу-усмивка, кацнала на устните му. За нещастие се получи странна комбинация, наподобяваща „току що изядох един кашон с вносни лимони”, изглеждаше крайно мъчително изражение н подобен въпрос. Но пък момчето настина не обичаше да си припомня по какъвто и да е начин миналото си, особено ако бе свързано с неговото семейство, или подобие на такова.
- Ето, вземи. – внезапно пред леко наведения синеок поглед се появи парче пица, при това с изненадващо повече тесто, отколкото обикновено присъстващото тънко пластче с подредени съответните съставки. Фил пое храната от ръцете на Мики, с леко учудване, макар и вътрешно да усещаше онова неприятно чувство…че го съжаляват. Нямаше значение, не трябваше да има.
- Благодаря. – отговори ведро, или това бе просто привидно намерение да демонстрира всъщност несъществуващата си радост. Но за изненадана на обграждащата го аудитория, момчето не отхапа от пицата, а се втренчи в нея, държейки я отдолу, както и за едното крайче. След като Мики успя да разшифрова действието на Фил, избухна в смях, последван от Скот, който всъщност все още не бе разбрал какво му има на момчето.
- Спокойно, няма гъби. Вече запомних. – поради една или друга причина Филип не обичаше нищо, в което присъстваше думат „гъба” или съответно „гъби” в множествено число. Като малък едва ли не припадаше при близостта им, но сега просто не ги ядеше, все пак бе пораснал и превъзмогнал всички припадъци, мрънкания посред нощ, вярванията в торбалан и т.н.
Глуповатата вяла полу-усмивка отново проблесна на лицето на Филипе и той вече истински облекчено се придвижи до вътрешността, където се настани върху мраморния плот и отръфа от вкусотията в ръцете си.
- Между другото..Дали Коули се справя? – ненадейно Скот отново де обади, обявявайки, че разговорът им далеч нее приключил, а просто естеството му бива рязко променено…в друга насока. Отговорът не дойде веднага и не се изплъзна от устата на Фил, тъй като освен, че беше пълна с пица, младият мъж по принцип не обичаше да обсъжда приятеля си в негово отсъствие и се стараеше, да отбягва участието в подобни разговори. Въпреки това, нямаше нищо против да си остане слушател, защото бе добър такъв.
- Какво намекваш? – отвърна му Мики отново с въпрос, докато прибираше един от черните си сплетени кичури с тъмно синя шнолка. Реално имаше интересна визия, като за готвач в пицария, но пък това не беше ли поне малко забавно? Трябваше да им и още забавни малки подробности все някъде тук, в Бодлър.
- Знаеш, поръчката.. Сигурно вече е пред дома на покойната вещица. Ъгх.. – Скот видимо потръпна, след произнасянето на последното общоприето сравнение, което накара Фил за момент да забрави за онова съществуващо парче пица в устата си, което чакаше да бъде сдъвчено.
- Хм, не бих искал да съм на неговото място. – добави Мики, а странното изражение на Филипе сякаш се съживи и той повдигна вежди някак неодобрително, изразявайки странното си несъгласие.
- В крайна сметка, това е просто една поръчка на пица. – изкоментира той, след което шумно преглътна почти нераздробеното парче в устата си, което доведе до рязко задавяше. Кашлянето продължи повече от седем секунди, което притесни готвачите и те решиха, че е най-добре да предприемат нещо. Мда, това бе добра идея. Докато Фил не бе умрял от задавяне с пица, защото това щеше така да го злепостави пред останалите жители на Бодлър. Представете си само следното заглавие „Млад жител се е простил с живота си, след брутално задавяне с пица“. Да, щеш да е пагубно не само за него, но и за пицарията. Вероятно ще се разтръби и слух, че слагат нещо твърде люто в съставките, а защо не и отрова за мишки? Във въпросната все още несъществуваща спатия, която евентуално се виждаше на първа страница, можеше да се прочете всичко, описано до най-малката подробност. Сигурно щяха да интервюират дори и самите свидетели на случката..не дай си боже да ги уволнят.
- О, вода, вода…- завайка се Мики, докато Скот съвсем леко помръдна, сякаш пестейки движеният си, като взе една чаша от миялната машина и я постави под гърлото на чешмата…
- Ето. – сега пестейки думи, оповести, че водата бе на лице, оставяше само някой да я остави на нуждаещия се от нея.
Мики реагира светкавично, за подобна комична ситуация и стойка, като грабна чашата, реално предназначена за бира от ръката на Скот, след което я насочи право към давещия се индивид, преливайки малко от течността на земята. Филипе я улови почти навреме, преди усещането, че животът му наистина ще свърши по такъв нелеп начин, като изпи останалото съдържание от чашата почти на екс и въздъхна тежко, прояснявайки поглед.
- Мики? – тих попита момчето, когато не видя спасителя си наоколо.
- Ъм..Тук съм. – обади се нечий глас и сините очи бавно се снижиха към пода..на който очевидно Мики се бе подхлъзнал.
Неосъзнато как, в следващата секунда се получи забавна комбинация от смях от ри различни индивида, а Филипе скокна от плота и помогна на Мики на де изправи, след което всеки се върна към собствените си работи..
- Сега внимавай. – обадиха се в един глас момчетата, фиксирайки новия предпазлив опит на Фил да довърши пицата си. Той им отвърна с леко кимане и опит да задържи напиращия смях, който също можеше преспокойно да се окаже причина за ново задавяне.
- Здравейте момчета! – поздрави Коули,който току що бе прекрачил прага на кухнята. Фил го посрещна с ухилена физиономия и побърза да сдъвче последното парче пица, а да го последва навън. Наистина бе прекарал твърде много време тук, а бе толкова задушно, макар и късно да го осъзнаваше.
- Много е странна. И май изобщо не съжалява за смъртта на майка си… - докато се усети, че вече е навън, Коу бе успял да го заговори и Филип бе вдигнал малко мъгляв поглед към него, опитвайки да асимилира за коя в частност персона му говореше приятеля му. И да. Скоро прозрението бе получено и накара Филип сериозно да се замисли за почти цяла минута и отвъд.
Йоланта. Това момиче… Всъщност, спомените бяха така далечни, така бледи..но все пак ги имаше. И не бяха особено приятни. Бяха още от времето, когато Фил бе първи клас, съответно и Йоланта, дъщерята на г-жа Симка. По мъгляви спомени бе един дъждовен четвъртък, а момчето стоеше на чина си, сама, без да отронва и думичка, сякаш погълната в нещо изцяло свое, до което никой друг нямаше достъп. И реално, никой не смееше да общува с Йоланта, по една или друга причина. Но всичко доста напомняше на начина по който се отнасяха и с Филипе, затова го бе и запомнил. Макар и н с подробностите. Не си спомняше как, но Йоланта бе наранила лошо ръката си в същия този следобед. Обадиха се у тях, но никой така и не дойде да я вземе. Фил бе единствения свидетел на това как момичето стоеше безмълвно, на мястото си,без да помръдва…просто чакаше. Дали знаеше, че никой няма да дойде за нея? Или бе продължила да се надява до края?
- Хей, слушаш ли ме? Фил? – чу някой да го вика и ококори очи,сякаш е изпуснал новината на века,но след като видя своя приятел насреща, изражението му стана отново нормално.
- Да, извинявай, бях се замислил. Всъщност, може би има право…да не съжалява за смъртта на майка си. – сподели почти шепнейки мнението си по въпроса, а след невярващия поглед на Коули, побърза да свие невинно рамене и да се прокашля. Все пак някак си мислеше, че я разбира. Но как ли можеше да си го помисли, при положение, че самият Фил не познаваше това момиче..сигурно всичко бе заради общите му наблюдения. Нищо повече.
- Просто..Някои родители не заслужават да плачеш за тях. – несъзнателно прошепна Фил, загледан в една точка от интериора, сякаш отново бе вглъбен някъде в мислите си. А понякога мислите му наистина бяха, като друга планета, толкова далеч от реалността…

Вижте профила на потребителя

8 Re: Репетиция #1 on Чет Авг 25, 2011 7:48 pm

Marcel

avatar
guilty conscience
"Защо говориш така?" щеше да попита Коули, но навреме се спря. Знаеше, разбира се. Когато пристигна, жителите на Бодлър се бяха погрижили да разкажат всичко за злощастното семейство на Филипе. Историите зачестиха още повече, когато приятелството им взе да става очевидно.
Коули отблъсна темата решително в главата си. И без това му се искаше да се върнат върху тайнствената новодошла.
- Гледаше ме странно - промълви той замислено. - И аз се почувствах странно, сякаш... Не знам.
Коули наистина не знаеше. А и му беше трудно да признае привличането, което бе изпитал към Йоланта. Може би се дължеше на цялата мистериозност, с която всички се отнасяха към темата, но имаше нещо в нея, което гъделичкаше ума ти. И те предизвикваше, да, точно така.
- Трябва да разбера нещо повече за нея. Ти можеш да ми разкажеш, нали?
Погледна приятелят си настоятелно. Беше наистина важно за него да узнае повече за "дъщерята на вещицата", както вече сигурно я наричаха всички, а не му се искаше да засвидетелства интереса си толкова очевидно пред останалите си съграждани, като рискува да ги разпитва. Неминуемо щяха да го нарочат и той да стане обект на следващите слухове, а те със сигурност щяха да стигнат до ушите на Силвия...
По дяволите! Силвия! Съвсем бе забравил за нея...
Телефонът му извиня. На екрана пишеше "Силвия". Коули отново се почувства виновен спрямо нея. Сякаш бе прочела мислите му, а това не беше хубаво...
Обърна се към Филипе.
- Слушай, трябва да вървя, преди Силвия да ме намрази. Сигурно съм най-безотговорното гадже на света.
Другият му кимна с разбиране, но преди да вдигне, Коули го покани в апартамента си довечера.
- Поне ще хапнем нещо различно от пица.
Приятелят му вдигна палец, за да покаже, че е съгласен с предложението и каквото и да бе направил после, остана скрито за Уайлд, който вече се бе обърнал и крачеше с допрян телефон до ухото.
- Здравей, скъпа. Съжалявам, щях да ти звънна, обаче... Чудесно. Искаш ли да дойдеш у нас на вечеря?... Всъщност ти трябва да я приготвиш, нали знаеш, че моите опити в кухнята са трагични? Аз ще осигуря другите забавления... Да, и... И Фил ще дойде.

Силвия не понесе добре новината, но Коули успя да я убеди. Разбираше я, тя искаше най-накрая да останат насаме, но той не можеше да потисне вълнението си от новото попълнение в града, затова настоя вечерята да се състои в пълен състав.
Силвия беше пристигнала преди малко и изглежда му беше простила и той си обеща, че след това ще я накара да се чувства много, много щастлива от решението си. Но до тогава имаше време, а Филипе трябваше да дойде всеки момент.
- Имаш ли нужда от помощ? - попита Коули, гледайки я как шета в кухнята. Когато тя беше тук, дома му губеше онази чисто ергенска енергия и в него започваше да се усеща уют. Мъжът не знаеше дали е готов за това, но нямаше особени възражения, а на Силвия й се отдаваше лесно.

Вижте профила на потребителя

9 Re: Репетиция #1 on Пет Авг 26, 2011 12:53 pm

Това изглеждаше наистина съмнително. Докато Коули си отиваше от пицарията, Филипе бе вперил поглед в гърба му, опитвайки се да пребори вълните от мисли, които прииждаха една след друга, без дори малка пауза, за осмислянето и приемането им. Когато приятеля бе напълно изчезнал от погледа му, сините очи на Фил се присвиха, оформяйки типичния подозрителен поглед. Младият мъж подпря с брадичката си в палец и показалец, като досущ заприлича на някоя учител по математика, който таи съмненията, че целият му клас е преписал на скорошното контролно. И макар реално случая да не бе свързан с контролни, ученици и учители…бе перфектното сравнение да се опише изражението, с което Филипе не с раздели, докато не бе рязко побутнат от Мики. В миг лицето му сякаш намали яркостта си, с почти цяла тама към бялото, както ставаше всеки път, щом се бе вглъбил в мислите си и някой от външната среда го бе прекъснат тъй изненадващо.
- Човече, не прави така.. – оплака се Фил и изгледа готвача някак осъдително, но не бе чак толкова сериозен, че да г изправи през съда само з едното му „стряскане”.
- Не знам защо, но ми се стори, че Коули се върна от онази къща…променен. – изкоментира Скот, който се бе загледал към дървената вратата, играеща ролята на вход и изход от заведението.
И всъщност..имаше право.
- Сигурно щерката на покойната вещица го е омагьосала. – добави другаря някак притеснително.
Добре де. И двамата имаха право. Коули наистина изглеждаше твърде..впечатлен от момичето, на което просто достави пица. Бе го правил хиляди пъти, нали? Това му беше и работата. Никога не се бе впечатлявал от свой клиент, каквато всъщност се предполагаше, че трябва да е Йоланта. Но странното в случая беше, че сякаш Коули изобщо нея приемаше за поредния клиент в Бодлър, на който му се е дояла пица. Не, определено интересът му силно предубеждаваше в противното. И изглежда не само Фил бе притеснен и бе забелязал ставащото с приятеля му.
- Дали..Дали не му е направила любовна магия? Би било ужасно. – измънка Скот, но когато срещна погледа на Филипе веднага се смути и след едно почесване по главата реши да се върне на работа. Другарят му обаче не го бе последвал. Все още стоеше като статуя с интересни черни плитки и… както и д е. По –важното в случая бе, Фил да с застъпи за приятеля си, макар че клюките в случая бяха…нещо дваж, дори триж по-лошо от всичко друго…или поне тук, в Бодлър бе така.
- Хей, стига сте си измисляли врели некипели.. Любовна магия- глупости. Отлично знаете, че Коу си има гадже. – отбеляза твърдо Фил, правейки опит да се засмее на частта с любовната магия, за да изглежда по-достоверно. Само че както винаги не му се получи.
- Фил..и ти го забеляза, нали? – въпросът на Мики го свари крайно неподготвен и го остави с разширени зеници.
- Какво? Какво да забележа?
- Май…Не..Нищо, забрави. – изглежда се бе отказал. Усмихна се вяло на Фил и потупа дясното му рамо, след което се върна към задълженията си на готвач.
- Страхотно. – измърмори под нос Филипе и реши да се прибере, за да се подготви за довечера.. Всъщност нямаше какво толкова да се подготвя, но пък искаше и той да донесе нещо, бе му неудобно да ходи на гости на приятеля си с празни ръце. Затова реши да вземе бира на идване към апартамента на Коу.
---
Пръста докосна звънеца, но само до там.
- По дяволите, какво ли ми става? – запита се момчето и упорито натисна звънеца, като този път звукът полетя из вътрешното пространство.
Сякаш..сякаш имаше лошото предчувствие, че бе повикан тук, за да..Само за да говорят за Йоланта. Добре, нека си го кажем направо..Поне шейсет процента от предчувствията на Фил се бяха оказвали напълно верни, до най-малката подробност. И като споменахме подробности..Филипе бе сложил бирата в скъсана торбичка..Колко очарователно. Нямаше начин от магазина да му дадат нормална такава, затова му бяха пробутали точно скъсаната. И преди да пропаднат от дупката и цялото платено количество алкохол да се похаби, Фил автоматично ги подхвана отдолу, за да предотврати малката катастрофа. Малка, но на него нямаше да му се отрази добре, при положение, че бе платил с последните си налични банкноти. Заплатата му все още не бе преведена, тъй като уречената дата не бе дошла.
Скоро вратата се отвори, напълно внезапно, тъй като преди това Филипе така и не б доловил ничии стъпки да приближават. Действието отново почти го стресна, но този път ангелите му си бяха на мястото.
- Коу. – поздрави приятеля си с невинна усмивка, която всъщност не бе особено желана от притежателя й. Коули го покани вътре и той прехвърли бирата в негови ръце, за да освободи совите и да се събуе. Чуваше как Силвия шета из вкъщи, така че нямаше да е никак правилно да влиза по-навътре с обувки. Чудно защо, но дори докато се събуваше, Фил чувстваше очаквателния поглед на приятеля си върху себе си…сякаш още щом свършеше с предприетото действие, щеше да го замъкне като някой лешояд навътре, да го настани на фотьойла и да започне да го разпитва за..Йоланта. Екзотичната дама, живееща в дома на покойната си майка. Всъщност не биваше вечно да е толкова песимистично настроен, само че как можеше да не си мисли така, при положение че споменът за края на разговора им в пицарията бе наистина притеснително плашещ?
Фил съвсем леко надигна поглед, при което начелото му се появиха разни странни трапчинки, след което както очакваше..Коули бе забил двете си очи в него, точно, като гореспоменатата птица..Момчето преглътна и се усмихна на приятеля си, след което умишлено започна да забавя събуването на втората си маратонка, колкото е възможно повече. Коули сякаш забеляза, че времето минаваше прекалено бавно и сякаш леко повдигна едната си вежда.
- Фил, какво правиш? – запита го сякаш всеки миг щеше да се засмее. Нищо чудно. Но за Филипе бе по-препоръчително да се смее, отколкото да го разпитва за чудатата завърнала се.
- М? Събувам се, както и сам виждаш..О, хей, би ли прибрал бирата в хладилника си, че да се изстуди? – запита Филипе с надеждата, че ще го оставят в миг на уединение и ще може спокойно да се събува…и да размишлява над някои, или по-точно една важна тема.

Вижте профила на потребителя

10 Re: Репетиция #1 on Пет Авг 26, 2011 6:59 pm

Marcel

avatar
guilty conscience
Коули сви рамене. Да, нямаше нищо против, всъщност беше по-добре да го направи преди бирите да добият вкуса на едни други течности, за които предпочиташе да не мисли.
- Знаеш къде е хола - каза на приятеля си, докато поемаше шишетата от него. Нямаше смисъл от официално посрещане и двамата го знаеха. Отдавна бяха свикнали да посещават жилището на другия, за да гледат поредния бейзболен мач или просто за да пият заедно. Отиде в кухнята, където Силвия се бе подпряла на плота и бе наклонила глава на една страна. Едната й ръка бе пъхната в другата, сякаш я топлеше, но Коули бързо разбра, че не това е причината. До нея седеше купата със салата, а на дъската за рязане бе оставен ножът, върху който се бяха размили няколко капки кръв.
- Добре ли си? - попита я той внимателно. Тя вдигна поглед, сякаш не бе забелязала появата му и кимна. - Сега ще ти донеса лейкопласт.
- Няма нужда - спря го тя. - Не ме боли.
Коули задържа погледа си върху нея, накрая кимна.
- Фил дойде. - Видя промяната в изражението й, но не го коментира. Тя също не изкажа мнението й си гласно и той й беше благодарен за това. Приближи се и остави бутилките на плота до нея. Целуна я по носа и тя се засмя. - Сигурен съм, че е много вкусно - каза и кимна от салата. - Стига да няма прекалено много парченца от теб.
- Коули - скастри го тя, но се бе поразведрила.
- Ще сложа бирите в хладилника. Имаш ли нужда от помощ?
- Не, още малко и съм готова. Ти отивай при Филипе.
Мъжът не чака втора покана. Отиде в хола, където приятелят му се бе настанил и потропваше нервно с крак. Коули се настани срещу него и му се усмихна. На върха на езика му играеха около стотина въпроса, но той не знаеше как да ги зададе без детинското му любопитство да си проличи. А може би е повече от любопитство, каза си, но побърза да остави тази мисъл настрана. Вече бе разпитал Силвия, уж небрежно, дали си спомня нещо за Йоланта. Но тя нямаше с какво да му помогне - бе по-малка от тях с Филипе и вероятно въобще не бе осъзнавала присъствието на Йоланта по времето, по което е била дете. Коули си мислеше, че Силвия не е усетила нищо, поне още не, от интереса му към новодошлата. По-скоро го бе приела като нормално следствие от клюките, които по цял ден се носеха из града. Каза, че днес хората в книжарницата я разпитвали дали е видяла дъщерята на госпожа Симка вместо къде се намира новия роман на Джон Гришам. Тя коментира случката с раздразнение - отношението й към книгите бе всеизвестно.
Коули побърза да се върне в настоящето и с известна неувереност попита:
- Случи ли се нещо интересно след като си тръгнат?
След като го изрече и двама разбраха, че това не го интересува. По принцип Коули оставаше до края на работното си време, но им беше разрешено понякога да напускат работа по-рано, стига да има кой да ги замести. Коули и Филипе винаги си покриваха гърбовете, така че това не представляваше проблем. Въпросът му имаше друг смисъл и той беше "Чу ли се нещо ново за Йоланта?"
Фил задържа погледа си върху него, което не му хареса. Не искаше да има тайни от приятеля си, но май трябваше занапред да внимава как се държи при споменаването на Йоланта. Беше го обсебила, това бе повече от очевидно. Тази вечер, само тази вечер щеше да си позволи да говори открито за нея и след това щеше да реши какво да прави - дали да скрие очарованието си или да предприеме по-явни подходи? Може би щеше да си измисли предлог да я посети отново... Изведнъж идеята му се стори толкова хубава, че той едва не плесна с ръце от възторг. Понамести се на мястото си и небрежно попита:
- Появиха ли се нови слухове вече?

Вижте профила на потребителя

11 Re: Репетиция #1 on Съб Авг 27, 2011 3:26 pm

При следващото срещане на погледа на Фил, Коули видимо се стресна. Приятелят му го гледаше така за първи път..Физиономията му наподобяваше тип “Уф, това наистина бе кофти кисело”, а очите му бяха присвити до такава степен, че ярко сините ириси едва се виждаха изпод странно спуснатите клепачи. Измина известно време, през което Коули очевидно бе сметнал за най-добре да не говори, докато не получи първо отговор на последния си зададен въпрос. Дали вече бе прозрял голата истина? Това, че интересът му към онова момиче е чудовищно плашещ…или това, че приятелят му вече е наясно с този факт. Всъщност Фил го интересуваше приятелят му и наистина бе притеснително да вижда липсата му на здрав разум, отговарящ на годините..Но от друга страна не мислеше, че добре дори да си помисля да обсъжда с него проблемите му в личния живот. Какво ще прави с текущата си приятелка, ако залюби друга си беше чисто негов проблем и прекалено личен, за да се бърка дори най-добрия му приятел. Все пак реално погледнато двамата дори нямаха кръвна връзка. И не, Фил не смяташе ,че така просто си измива ръцете, или че не искаше да помогне някак на Коули. Той наистина много държеше на него, като на единствен приятел, само че не смяташе за тактични онези приятели тип „дишам ти във варта”, дето се бъркаха във всеки един вид проблеми на приятелите си. Пък и н го намираше за нужно. Фил чудесно знаеше, че Коули ще отсъди правилно и в интерес на истината ще може сам да вземе онова решение, което е най-доброто. По общи наблюдения си имаше истинска глава на раменете, която определено не му служеше само за реквизит, което де факто означаваше, че вече спокойно може да задоволи любопитството му, казвайки това, което знае, или в случая – помни. То без друго не беше особено много. Е, в такъв случай нямаше никакъв проблем, нали? Така де, младежът нямаше да възхвалява Йоланта, или да подстрекава Коули да избере нея пред Силвия, така че… Ама той какви си ми мислеше? В името на всичко свято, защо трябваше да смята, че приятелят му е влюбен в друга, а не в Силвия? В интерес на истината, Коу познаваше Йоланта от..не бе възможно за да се е влюбил от пръв поглед, нали? За бога, всичко бе твърде объркано бе дошло в повече за бедния Филипе, който определено не бе свикнал да се случват изненадващи неща, камо ли любовни интриги в градче, като Бодлър. Трябваше да е някаква шега, нали? Или просто груба грешка на съдбата. Да, нямаше значение, все щеше да се окаже едното от двете. Не, всъщност трябваше да се окаже, някой вариант, различен от този въртящ се в мислите на Фил. Дали просто..Дали просто не трябваше да не мисли? Да спре да мисли за това и сходни с него предположения, а да се концентрира върху разказа си. Да, точно така бе нужно да стори. Дори нямаше да споменава на Коу за онези догадки на Скот и Мики в пицарията. Щеше да му е нещо, като единствен коз, в случай, че нещата след разговора потръгнат по-зле.
- Слушай..И аз не знам много, всъщност не помня особено много неща от миналото на това момиче. – проговаряйки отново със сериозен тон и нормалното си изражение, Коу го стрелна леко с поглед, сякаш се чудеше дали не чу четеше мислите. Което бе нещо съвсем нормално за двама приятели. Пък и във въпросите на Коули отлично се подразбираше какво всъщност искаше да пита. Или по0точно – за кого разпитваха ентусиазираните му очи, в които се долавяше странен пламък, който сякаш бе запален от същия обект на интерес. Това определено бе по-добре да не смята за мисъл, защото..ами ей така.
- Всичко беше твърде отдавна и вероятно няма да има голямо значение, но щом си така любопитен..вярвай, че ти казвам само, за да не те гризе любопитството. – и момчето вдигна пръст с предупредителна физиономия, подчертавайки думата „само”. Последва едно мнимо прокашляне от страна на Фил, който сетне се заоглежда предпазливо за Силвия. Все пак…надали й бе приятен факта, че Филипе така безметежно бе разрушил плановете й за уединение с Коули, ами сега и да чуе чудесната им тема на обсъждане…честно казано Филипе винаги се поставяше на мястото на другите и вечно проявяваше разбиране към всеки, намирайки поне една гледка точка според която да отсъди в негова полза. Такъв си беше, какво да се прави..
- Имам бегли спомени, но ако трябва да съдя по тях…Йоланта бе наистина странно момиче. Не знам, може би е било, защото е имала тежко детство..Или опне на мен така ми се струва. Както ти споменах в пицарията, вероятно всичко е заради майка й. В училище винаги стоеше сама на чин, без другарче, също и не говореше много. Никак много. Помня че веднъж си беше наранила лошо ръката и никой така и не дойде да я прибере. А уж се обадиха у тях… - внезапно Филипе прекъсна рязко по средата на разказа и извърна глава. Слава богу, тъкмо на време.
- Здрасти, Силвия. – поздрави някак вяло Фил, а тя очевидно не остава трогната и само кимна с глава. Може би наистина не го харесваше особено..или все още я държеше мисълта за провалените планове, благодарение на него. Той леко повдигна вежда, имитирайки спокоен и жизнерадостен вид.
- Тъкмо казвах на Коули, че съм жаден..Би ли..би ли донесла бирите? – знаеше, че бе крайна степен на нахалство да каже подобно нещо, а и по принцип той определено не бе от хората,на които им харесваше да се разпореждат в чужд дом..Но просто наистина не искаше Силвия да чува естеството на разговора, след което да се запита за какъв дявол на нейното гадже му е притрябвало да узнава всички подробности от миналото на свой клиент. Вярно, Йоланта не бе просто клиент, а най-голямата сензационна клюка в годината в Бодлър..И все пак не бе тактично. След като нече отново бяха сами, въпросният „разговор по мъжки” можеше да продължи.
- Ммм..Имаше и друг случай, в който Йоланта бе няколко пъти без домашна. Но колкото и да й се караше учителката, тя не каза нищо, просто мълчеше. След като я изпратиха вкъщи с писмо до родителите..тя не се появи през следващите две седмици. Никой не знаеше къде е, какво прави, защо не ходи на училище. А когато се върна, бе още по-мълчалива и..може си бях въобразил нещо, но ми се стори че наистина има тъмни сенки под очите. Както ти казах вече, не знам какви проблеми е имала, дали майка й, г-жа Симка я е тормозела по някакъв начин или нещо такова..не знам, но..наистина потръпвах когато минавах покрай къщата й. беше толкова мрачна и пердетата бяха винаги спуснати..но по времето, когато г-жа Симка все още говореше, отвътре понякога се чуваше звук на пиано. Боже, потръпвам само при спомена, бе толкова зловещо, човече. Наистина.. По онова време всички мълвяха „Ужасно е да отгледаш дете в този дом”, а и аз лично вярвам, че е така.. между другото, в какъв вид ти се стори къщата, когато отиде да й донесеш поръчката? – сякаш бе негов ред да задава въпроси. Но пък така или иначе бяха подхванали темата, какаов толкова? Нямаше да си признае, че също любопитства.

Вижте профила на потребителя

12 Re: Репетиция #1 on Нед Авг 28, 2011 7:12 pm

Marcel

avatar
guilty conscience
Коули се замисли. Не беше забелязал някакви промени от обичайното, макар че преди не обръщаше чак толкова внимание на постройката. Възможно беше Йоланта да е нанесла някои промени, които бяха останали скрити за непроницателния му взор.
- Като начало, обитава се от жена, която говори - каза, за да придаде на разговора онзи непринуден и закачлив тон, с който по принцип разговаряха. - Все пак стигнах само до прага. Дори да е имало миризливи свещи, препарирани лалугери и врящ казан, надали щях да го видя дори да се опитвах.
Макар че изглеждаше като предишния Коули и звучеше толкова по-различно от преди малко, в ума му се бяха загнездили думите на Фил за детството на Йоланта. Ужасно детство, което явно беше свързано с някаква тайна... Уайлд искаше да открие каква е, защото в нея сигурно се съдържаше и ключа към всички останали. Вече нямаше съмнение, щеше да се върне при Йоланта. Може би щеше да измисли някакъв повод по-късно, а може би просто щеше да й признае, че е привлечен от странната й особа и иска да разбере повече за историята й. Междувременно обаче трябваше да си дава вид на напълно овладян и некроящ планове млад мъж, който се намира между приятелката и най-добрия си приятел и е доволен от това. И до известна степен това беше така или поне до сега все го чувстваше по този начин. Но днес се бе появил нов елемент, който имаше място в пъзела, но Коули не можеше да го намери и това го измъчваше.
Силвия се върна с бирите, макар че не изглеждаше никак доволна от факта, че я третират като сервитьорка. Коули й направи място, но тя му каза да почака и се върна в кухнята. Когато най-накрая зае мястото си до него, на масата имаше порция салата за всеки и разни други мезета, за които мъжът не бе достатъчно гладен.
- Говорихме за дъщерята на госпожа Симка - подхвърли Коули и видя, че Фил го гледа изненадано. Но беше по-добре да си каже, нали? А не да действа изцяло зад гърба й, макар че нямаше да уточнява точно колко дълго и за какво са говорили.
- О, и научи ли нещо интересно? - попита Силвия без особен интерес.
- Това-онова - сви рамене Коули и се засмя. - Оказва се, че не е принасяла жертвоприношения и не е тормозела животните като малка.
Силвия направи физиономия при последните му думи.
- Слава Богу, защото иначе щеше да е ужасно - отбеляза, после, без никаква връзка с темата, допълни: - Салата може да е безсолна, ако трябва да си добавите нещо, има на масата.

Вижте профила на потребителя

Sponsored content


Предишната тема Следващата тема Върнете се в началото  Съобщение [Страница 1 от 1]

Permissions in this forum:
Не Можете да отговаряте на темите